Людмил Стоянов (1886 – 1973) е български писател, поет, преводач и литературен критик, близък до Българската работническа партия и левичарите в литературата и политиката. Участва в Балканската,
Междусъюзническата и Първата световна войни. След разгрома при Добро поле, като военен кореспондент пренася от Скопие в България знамето на 6-и софийски пехотен полк, увито плътно около тялото му. След 1919 развива активна редакторска и публицистична дейност – редактира списанията „Везни“ (заедно с Гео Милев) и „Хиперион“ (с Иван Радославов и Теодор Траянов), вестници и литературния сборник „Кормило“. През 1940–1941 е интерниран заедно със съпругата си, писателката Мария Грубешлиева, в Пазарджик, а след това и в с. Сомовит, Плевенско, за антифашистка дейност, а след идването на власт на Отечествения фронт става председател на Съюза на българските писатели (1946 – 1949). Получава титлата академик през 1946 г. Един от основателите на Института за литература при БАН (1948) и негов директор (1949–1959).
Дебютното му стихотворение „Косер войвода“ излиза през 1905, а през 1906 е отпечатан цикълът му стихотворения „Замръзнали цветя“, който е в духа на символистичната поетика. В този период Стоянов се движи в средите на Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Емануил Попдимитров, Константин Константинов,. Със символизма и героико-патриотичната тема са свързани и първите му стихосбирки – „Видения на кръстопът“ и „Меч и слово“.
От 1919 в печата започват да излизат и разказите на Стоянов, посветени на темата за войната и военното насилие – „Отмъщението на Рафаил Давидов“ (1919), „Чайлд Харолд“ (1919), „Милосърдието на Марса“ (1923), „Краят на Лъкавишката съветска република“ (1930), „Против Аллаха“ (1933), През 1935 е публикувана автобиографичната му антивоенна повест „Холера. Войнишки дневник“, може би най-известното му произведение. На следващата година излиза и повестта „Мехмед Синап“, разказваща за кърджалийските метежи.
Дейността на Стоянов включва и обширно публицистично творчество на литературни и обществени теми. Той също така е и преводач, основно от руски, включително на пълните съчинения на Пушкин и Лермонтов.
Людмил Стоянов (1886 – 1973) е български писател, поет, преводач и литературен критик, близък до Българската работническа партия и левичарите в литературата и политиката. Участва в Балканската,
Междусъюзническата и Първата световна войни. След разгрома при Добро поле, като военен кореспондент пренася от Скопие в България знамето на 6-и софийски пехотен полк, увито плътно около тялото му. След 1919 развива активна редакторска и публицистична дейност – редактира списанията „Везни“ (заедно с Гео Милев) и „Хиперион“ (с Иван Радославов и Теодор Траянов), вестници и литературния сборник „Кормило“. През 1940–1941 е интерниран заедно със съпругата си, писателката Мария Грубешлиева, в Пазарджик, а след това и в с. Сомовит, Плевенско, за антифашистка дейност, а след идването на власт на Отечествения фронт става председател на Съюза на българските писатели (1946 – 1949). Получава титлата академик през 1946 г. Един от основателите на Института за литература при БАН (1948) и негов директор (1949–1959).
Дебютното му стихотворение „Косер войвода“ излиза през 1905, а през 1906 е отпечатан цикълът му стихотворения „Замръзнали цветя“, който е в духа на символистичната поетика. В този период Стоянов се движи в средите на Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Емануил Попдимитров, Константин Константинов,. Със символизма и героико-патриотичната тема са свързани и първите му стихосбирки – „Видения на кръстопът“ и „Меч и слово“.
От 1919 в печата започват да излизат и разказите на Стоянов, посветени на темата за войната и военното насилие – „Отмъщението на Рафаил Давидов“ (1919), „Чайлд Харолд“ (1919), „Милосърдието на Марса“ (1923), „Краят на Лъкавишката съветска република“ (1930), „Против Аллаха“ (1933), През 1935 е публикувана автобиографичната му антивоенна повест „Холера. Войнишки дневник“, може би най-известното му произведение. На следващата година излиза и повестта „Мехмед Синап“, разказваща за кърджалийските метежи.
Дейността на Стоянов включва и обширно публицистично творчество на литературни и обществени теми. Той също така е и преводач, основно от руски, включително на пълните съчинения на Пушкин и Лермонтов.