Св. Климент Охридски (ок. 840 – 916) е продължител на делото на Св. Кирил и Методий, наричан „първият епископ на българския език“. Паметта му се почита на 25 ноември, която дата е и патронният празник на Софийския университет (По стар стил датата е била 8 декември, по която причина този ден се е установил и като празникът на студентите в България.)
По свидетелства на съставените за него жития още като младеж той придружавал Св. Методий и видял с очите си всичките дела на своя учител. След смъртта му през 885г. методиевите последователи в Моравия били подложени на тежки гонения и Св. Климент и спътниците му „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие“. Климент, Наум и Ангеларий стигат до река Дунав, пресичат я на импровизиран сал „от три липови дървета“ и така през зимата на 886г. тримата достигат Белград, където са посрещнати радушно от българския воевода на крепостта, „защото той знаел, че княз Борис бил петимен именно за такива мъже“.
Св. Климент и спътниците му били проводени до Плиска, където княз Борис наистина ги приел с най-големи почести, осигурил им подслон и всички необходими удобства и всеки ден беседвал с тях, а когато след няколко месеца Св. Климент си отпочинал от странстванията си, князът го изпратил в областта Кутмичевица (приблизително дн. Македония) с главни градове Охрид и крепостта Девол.
През следващите години Св. Климент развил грандиозна просветителска дейност в поверената му област, основавайки т. нар. Охридска книжовна школа. По свидетелството на Теофилакт Охридски, „ни веднъж не го видяхме празен, но всякога, и денем и нощем, или деца учеше, и то разнообразно: на едни посочваше как се пишат буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, на трети оправяше ръцете, за да пишат, или се предаваше на молитва, или пишеше книги.“ Броят на обучените под негово ръководство достигнал 3500 души, забележително постижение както за Средновековието, така дори и за всеки университет в наши дни.
Едно от първите действия на цар Симеон като владетел било да извика Св. Климент в новата столица Преслав и да го назначи за епископ на Величката архиепископия. Така той получил и прозвището „пръв епископ на българския език“, който на провелия се преславски народен събор (893) от своя страна току-що бил приет за официален държавен и богослужебен език .
На Св. Климент се приписва създаването на кирилските букви въз основа на глаголицата и начертанията на гръцката азбука – за „по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. Той бил удивителен проповедник и както се казва в житието му: „За всички празници той състави поучения, които не съдържаха нищо високоумно, а бяха прости и ясни, каквито да може да разбира и най-простият българин; с тия поучения той хранеше душите на по-простите, като че ли ги поеше с мляко, защото не възприемаха по-корава храна“.
Въпреки, че архиепископията му била с център гр. Велика, той използвал всяка възможност да пътува до построения от него манастир „Св. Пантелеймон“ край Охридското езеро, където обичал да се усамотява далеч от ежедневните си грижи. Там със собствените си ръце подготвил и гроба си, в който бил положен на 27 юли 916 г., която дата е избрана и като ден за почит на всички свети Седмочисленици.
Св. Климент Охридски (ок. 840 – 916) е продължител на делото на Св. Кирил и Методий, наричан „първият епископ на българския език“. Паметта му се почита на 25 ноември, която дата е и патронният празник на Софийския университет (По стар стил датата е била 8 декември, по която причина този ден се е установил и като празникът на студентите в България.)
По свидетелства на съставените за него жития още като младеж той придружавал Св. Методий и видял с очите си всичките дела на своя учител. След смъртта му през 885г. методиевите последователи в Моравия били подложени на тежки гонения и Св. Климент и спътниците му „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие“. Климент, Наум и Ангеларий стигат до река Дунав, пресичат я на импровизиран сал „от три липови дървета“ и така през зимата на 886г. тримата достигат Белград, където са посрещнати радушно от българския воевода на крепостта, „защото той знаел, че княз Борис бил петимен именно за такива мъже“.
Св. Климент и спътниците му били проводени до Плиска, където княз Борис наистина ги приел с най-големи почести, осигурил им подслон и всички необходими удобства и всеки ден беседвал с тях, а когато след няколко месеца Св. Климент си отпочинал от странстванията си, князът го изпратил в областта Кутмичевица (приблизително дн. Македония) с главни градове Охрид и крепостта Девол.
През следващите години Св. Климент развил грандиозна просветителска дейност в поверената му област, основавайки т. нар. Охридска книжовна школа. По свидетелството на Теофилакт Охридски, „ни веднъж не го видяхме празен, но всякога, и денем и нощем, или деца учеше, и то разнообразно: на едни посочваше как се пишат буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, на трети оправяше ръцете, за да пишат, или се предаваше на молитва, или пишеше книги.“ Броят на обучените под негово ръководство достигнал 3500 души, забележително постижение както за Средновековието, така дори и за всеки университет в наши дни.
Едно от първите действия на цар Симеон като владетел било да извика Св. Климент в новата столица Преслав и да го назначи за епископ на Величката архиепископия. Така той получил и прозвището „пръв епископ на българския език“, който на провелия се преславски народен събор (893) от своя страна току-що бил приет за официален държавен и богослужебен език .
На Св. Климент се приписва създаването на кирилските букви въз основа на глаголицата и начертанията на гръцката азбука – за „по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. Той бил удивителен проповедник и както се казва в житието му: „За всички празници той състави поучения, които не съдържаха нищо високоумно, а бяха прости и ясни, каквито да може да разбира и най-простият българин; с тия поучения той хранеше душите на по-простите, като че ли ги поеше с мляко, защото не възприемаха по-корава храна“.
Въпреки, че архиепископията му била с център гр. Велика, той използвал всяка възможност да пътува до построения от него манастир „Св. Пантелеймон“ край Охридското езеро, където обичал да се усамотява далеч от ежедневните си грижи. Там със собствените си ръце подготвил и гроба си, в който бил положен на 27 юли 916 г., която дата е избрана и като ден за почит на всички свети Седмочисленици.