Иван Боримечката е един от второстепенните герои от романа на Иван Вазов „Под игото“(1894) и неговото продължение „Нова земя“ (1896). Негов прототип е Иван Танков Козарев (1852-1878), козар от Клисура, който наистина носел прозвището Боримечката и бил участник в Априлското въстание. Макар и неук, той се е среща с членовете на революционния комитет, от които получава нареждания за изнасянето на черешовите топчета при позицията „Зли дол”. След разгрома се скита три дена из планините заедно с други двама въстаници. На 1 срещу 2 май 1876 г. тримата се промъкват посред нощ в Копривщица, но на другия ден са заловени от войниците на Хафъз паша. На 15 август 1876 г. софийският съд осъжда Боримечката на вечно заточение. Изпращат го в цариградски затвор, заедно с други въстаници от Копривщица и Клисура. Там Боримечката лежи до 14 ноември 1877 г., когато го натоварват на кораб и го отвеждат в крепостта Сен Жан д’Акр (Акра) в Палестина. Крепостта по това време е препълнена с български заточеници. За разлика от повечето, които оцеляват, Иван Козарев не доживява своето освобождение. Здравето му е силно разклатено от дългия престой зад решетките и окован с тежки вериги, на 19 януари 1878 г. той умира.
В „Под игото“ Бойчо Огнянов вижда за първи път Боримечката на тлака в Алтъово (глава 31 на Част първа), на която той се задява с дошлите девойки и най-вече – с „червендалестата и дебела Чонина Стайка„, по която лае като овчарско куче, за да я разсмее. Накрая на тлаката гигантът Боримечката грабва Стайка като гергьовско ягне и я понася към вкъщи, решен да се оженят. Почти след всяка негова дума Боримечката повтарял „Майка му стара“, фраза която по думите на Вазов „изразявала много по-умно чувствата му и мислите му, отколкото устата му можеха да направят.“ Повтаря я цели два пъти и в известната сцена, в която се провиква на хълма край селото, за да предупреди клисурци, че черешовото топче ще се изпробва.
Ето как в романа си „Нова земя“ Вазов разказва за съдбата на Иван Боримечката след бягството му през Стара планина при разгрома на клисурското въстание:
„Пристигнал подир много примеждия в Гюргево, Иван се събра с хъшовете и след няколко месеца скитане и гладуване с тях немил-недраг, фана се при един градинар българин от Стремска долина. През празните зимни месеци Иван фана да се учи на книга и с помощта на господаря си, след много труд и мъки, тоя по природа тъпичък и невъзприемчив момък успя дотам, щото можеше да пописва и чете. Напролет господарят му заряза Гюргево, а Боримечката отиде в Букурещ, дето два месеца стана словослагател на вестник Стара планина. Но тая работа го умори скоро, той заряза и предпочете свободата и кафенетата на улица Габровени, дето прилежно четеше вестниците. Той се отърка между другите хъшове, умът му се обогати с много нови понятия и който чуеше Боримечката да се препира в кафенето по политиката и да псува Биконсфилда, Андраши, папата и нотабилите букурещки, не би могъл да повярва, че това е същия оня глупав и полудив Боримечка, който в Алтъново лаеше като овчарско куче, за да плаши момите, а в Балкана ядеше сурово месо, като людоядец.
Подир минуването на русите в България първата грижа на Ивана бе да потърси своята булка, за която знаеше само това, че е избягала из Бяла черква с кака Гинка, при която от Клисурската развала стоеше като слугиня. Подир много лутания и разпитвания той в Никопол разбра, че е отишла в Искрец при вуйка си Ватка, заселен там още в турско време. Иван пристигна в Искрец през декември, току-що турското население напущаше жилищата си и бягаше пред руските войски, тръгнали веднага за София подир падането на Плевен. Иван, който необладаваше Катоновски добродетели, заграби заедно с вуйката няколко стотин турски говеда и от проданта на плячката спечели цяло богатство. Парите направиха Ивана още по-умен и по-богат. Той накупи турски имоти, заведе стопанство с бай Ватка, стана кмет в Искрец, а после Иванчовото обаяние порасте дотам, щото околията го прати в Търново като неин представител, за да изработи конституция на България и да й избере княз. И в двете тия мисии Иванчо се показа на висотата и ревностно дига ръката.
Сега Иван играеше не само важна роля по заможност и влияние, но беше и представител на културата в тоя затънтен кът. Той ходеше облечен полуевропейски, приимаше един в селото вестник Целокупна България (той беше либерал), обличаше Стайка скъпо и разказваше разговора си с министрите, а веднаж – с княза Дондукова!“
Пълно дигитално копие на първото издание на Под игото (1894г.) на Тодор. Ф. Чипев можете да разгледате тук.
Иван Боримечката е един от второстепенните герои от романа на Иван Вазов „Под игото“(1894) и неговото продължение „Нова земя“ (1896). Негов прототип е Иван Танков Козарев (1852-1878), козар от Клисура, който наистина носел прозвището Боримечката и бил участник в Априлското въстание. Макар и неук, той се е среща с членовете на революционния комитет, от които получава нареждания за изнасянето на черешовите топчета при позицията „Зли дол”. След разгрома се скита три дена из планините заедно с други двама въстаници. На 1 срещу 2 май 1876 г. тримата се промъкват посред нощ в Копривщица, но на другия ден са заловени от войниците на Хафъз паша. На 15 август 1876 г. софийският съд осъжда Боримечката на вечно заточение. Изпращат го в цариградски затвор, заедно с други въстаници от Копривщица и Клисура. Там Боримечката лежи до 14 ноември 1877 г., когато го натоварват на кораб и го отвеждат в крепостта Сен Жан д’Акр (Акра) в Палестина. Крепостта по това време е препълнена с български заточеници. За разлика от повечето, които оцеляват, Иван Козарев не доживява своето освобождение. Здравето му е силно разклатено от дългия престой зад решетките и окован с тежки вериги, на 19 януари 1878 г. той умира.
В „Под игото“ Бойчо Огнянов вижда за първи път Боримечката на тлака в Алтъово (глава 31 на Част първа), на която той се задява с дошлите девойки и най-вече – с „червендалестата и дебела Чонина Стайка„, по която лае като овчарско куче, за да я разсмее. Накрая на тлаката гигантът Боримечката грабва Стайка като гергьовско ягне и я понася към вкъщи, решен да се оженят. Почти след всяка негова дума Боримечката повтарял „Майка му стара“, фраза която по думите на Вазов „изразявала много по-умно чувствата му и мислите му, отколкото устата му можеха да направят.“ Повтаря я цели два пъти и в известната сцена, в която се провиква на хълма край селото, за да предупреди клисурци, че черешовото топче ще се изпробва.
Ето как в романа си „Нова земя“ Вазов разказва за съдбата на Иван Боримечката след бягството му през Стара планина при разгрома на клисурското въстание:
„Пристигнал подир много примеждия в Гюргево, Иван се събра с хъшовете и след няколко месеца скитане и гладуване с тях немил-недраг, фана се при един градинар българин от Стремска долина. През празните зимни месеци Иван фана да се учи на книга и с помощта на господаря си, след много труд и мъки, тоя по природа тъпичък и невъзприемчив момък успя дотам, щото можеше да пописва и чете. Напролет господарят му заряза Гюргево, а Боримечката отиде в Букурещ, дето два месеца стана словослагател на вестник Стара планина. Но тая работа го умори скоро, той заряза и предпочете свободата и кафенетата на улица Габровени, дето прилежно четеше вестниците. Той се отърка между другите хъшове, умът му се обогати с много нови понятия и който чуеше Боримечката да се препира в кафенето по политиката и да псува Биконсфилда, Андраши, папата и нотабилите букурещки, не би могъл да повярва, че това е същия оня глупав и полудив Боримечка, който в Алтъново лаеше като овчарско куче, за да плаши момите, а в Балкана ядеше сурово месо, като людоядец.
Подир минуването на русите в България първата грижа на Ивана бе да потърси своята булка, за която знаеше само това, че е избягала из Бяла черква с кака Гинка, при която от Клисурската развала стоеше като слугиня. Подир много лутания и разпитвания той в Никопол разбра, че е отишла в Искрец при вуйка си Ватка, заселен там още в турско време. Иван пристигна в Искрец през декември, току-що турското население напущаше жилищата си и бягаше пред руските войски, тръгнали веднага за София подир падането на Плевен. Иван, който необладаваше Катоновски добродетели, заграби заедно с вуйката няколко стотин турски говеда и от проданта на плячката спечели цяло богатство. Парите направиха Ивана още по-умен и по-богат. Той накупи турски имоти, заведе стопанство с бай Ватка, стана кмет в Искрец, а после Иванчовото обаяние порасте дотам, щото околията го прати в Търново като неин представител, за да изработи конституция на България и да й избере княз. И в двете тия мисии Иванчо се показа на висотата и ревностно дига ръката.
Сега Иван играеше не само важна роля по заможност и влияние, но беше и представител на културата в тоя затънтен кът. Той ходеше облечен полуевропейски, приимаше един в селото вестник Целокупна България (той беше либерал), обличаше Стайка скъпо и разказваше разговора си с министрите, а веднаж – с княза Дондукова!“
Пълно дигитално копие на първото издание на Под игото (1894г.) на Тодор. Ф. Чипев можете да разгледате тук.