Лъчезар Станчев (12.9.1908 – 13.3.1992 г.), е писател, преводач и журналист, основател на сп. „Славейче” и автор на литература за деца. Роден в гр. Вършец, той е първото дете, кръстено с името Лъчезар, измислено от баща му на базата на псевдонима му „Лъчезаров“. Наричан „поетът на усмивката“, широката публика познава твочеството му от текста на песента „Усмивката“ на Трамвай No 5 (1980), вдъхновен от излъчването на съпругата му Елена (кум на сватбата му през 1941г. е близкият му приятел Елин Пелин.)
За дебютната му стихосбирка „Безшумни дни“ (1930), критикът Петър Динеков пише: „кристалната чистота на стиха е съчетана с чистота на образа и настроението“. Поетът възвестява „Пролет на булеварда” (1933) и е първият, който отхвърля господстващата дотогава представа за покварата на града. В „Кола 105“ приветства любовния копнеж и автомобилите, а по-късно прави обиколка на Европа със своето „Булгар-рено“ и може би затова на улицата, кръстена на негово име в София се намира и сградата на КАТ. Стихове от Лъчезар Станчев можете да прочетете тук.
Оценка на поезията му е резултатът от тайното гласуване през 1937г. в Съюза на писателите, когато е приет за член на първо място по брой гласове, измежду 48 кандидати (от Ран Босилек, Г. Цанев, Красински, Димитър Талев, Змей Горянин до Христо Радевски, Чудомир и Георги Караславов…). „Наизуст знаехме неговите неща и всички се влияехме” спомня си Валери Петров за Лъчезар Станчев.
През 1941 лауреатът се венчава с филоложката Елена Бояджиева като техен кум е Елин Пелин, който след време кръщава и първородния им син. Събира (заедно с Радослав Мутафчиев) патриотичната антология „Македония в песни” (1941), с предговор от проф. Ал. Балабанов и със стихове от Иван Вазов до неизвестния тогава Никола Вапцаров.
Добър познат на големия френски поет Пол Елюар, през 1950г. Лъчезар Станчев го посреща в София и съдейства за неговия превод-адаптация на стиховете на Христо Ботев в книгата „Poèmes de Christo Botev“ от 1952 г. Именно тогава се ражда и литературният мит, че строфата „Настане вечер, месец изгрее…“ е изписана със златни букви в Сорбоната в Париж.
Лъчезар Станчев (12.9.1908 – 13.3.1992 г.), е писател, преводач и журналист, основател на сп. „Славейче” и автор на литература за деца. Роден в гр. Вършец, той е първото дете, кръстено с името Лъчезар, измислено от баща му на базата на псевдонима му „Лъчезаров“. Наричан „поетът на усмивката“, широката публика познава твочеството му от текста на песента „Усмивката“ на Трамвай No 5 (1980), вдъхновен от излъчването на съпругата му Елена (кум на сватбата му през 1941г. е близкият му приятел Елин Пелин.)
За дебютната му стихосбирка „Безшумни дни“ (1930), критикът Петър Динеков пише: „кристалната чистота на стиха е съчетана с чистота на образа и настроението“. Поетът възвестява „Пролет на булеварда” (1933) и е първият, който отхвърля господстващата дотогава представа за покварата на града. В „Кола 105“ приветства любовния копнеж и автомобилите, а по-късно прави обиколка на Европа със своето „Булгар-рено“ и може би затова на улицата, кръстена на негово име в София се намира и сградата на КАТ. Стихове от Лъчезар Станчев можете да прочетете тук.
Оценка на поезията му е резултатът от тайното гласуване през 1937г. в Съюза на писателите, когато е приет за член на първо място по брой гласове, измежду 48 кандидати (от Ран Босилек, Г. Цанев, Красински, Димитър Талев, Змей Горянин до Христо Радевски, Чудомир и Георги Караславов…). „Наизуст знаехме неговите неща и всички се влияехме” спомня си Валери Петров за Лъчезар Станчев.
През 1941 лауреатът се венчава с филоложката Елена Бояджиева като техен кум е Елин Пелин, който след време кръщава и първородния им син. Събира (заедно с Радослав Мутафчиев) патриотичната антология „Македония в песни” (1941), с предговор от проф. Ал. Балабанов и със стихове от Иван Вазов до неизвестния тогава Никола Вапцаров.
Добър познат на големия френски поет Пол Елюар, през 1950г. Лъчезар Станчев го посреща в София и съдейства за неговия превод-адаптация на стиховете на Христо Ботев в книгата „Poèmes de Christo Botev“ от 1952 г. Именно тогава се ражда и литературният мит, че строфата „Настане вечер, месец изгрее…“ е изписана със златни букви в Сорбоната в Париж.