Т.нар „Арменско кафене“ било едно от най-колоритните заведения в София от началото на XX век. Намирало се на площад Бански, на мястото на сегашната сграда на ЦУМ (от страната на Банята), залепено до стената на далеч по-луксозното кафене „Македония“ на ъгъла с бул. „Мария Луиза“.
Истинското име на заведението било „Самсун“, а негов съдържател бил арменецът Хочас Минасиян – бежанец от Турция. Негов помощник бил сестреникът му Мисак Калостриян, когото всички наричали Чауша. Продълговато като безистен и винаги тънещо в тютюнев дим, кафенето било с едва пет-шест маси с мраморни плочки, а в дъното имало т.нар. „тефтер оджак“, на който с тебешир собственикът нанасял консумираните на вересия кафета. На висок рафт били разхвърляни табли и карти за игра, които клиентите ползвали срещу заплащане.
Ето какво пише един от съвременните посетители на това заведение Ст. Чилингиров: „Черната ламарина над оджака служеше на Хогаса за кафеджийски тефтер. По нея той отбелязваше с тебешир борчовете на бележитите клиенти. На необикновения тефтер например е записано: „Бабич даваш 3 к. додата ино“. Това означава „Артистът Рибаров („бабич“ – едър, силен човек) дължи три кафета и една сода“. Или: „Кавалер грош ту, та 30 каф. пла.“, което означава: „Георги Попов Кавалеров дължи 30 стотинки от игра на табла, а питото от него кафе някой му го е платил“.
На едната стена на кафенето стопанинът бил поставил снимката си между вехти фотографии на арменски и български революционни дейци. Всяка година на задушница над портретите горели свещи за „бог да прости“ загиналите. В тоя ден се пиели по три безплатни кафета и се пеели възрожденски песни, съвсем като в хъшовските кръчми от времето на Странджата.
Арменското кафене било посещавано не само от хора на словото, но и от художници, композитори и артисти и т.н. Централна фигура сред тях бил популярният за времето си писател Иван Андрейчин, голям библиофил и притежател на една от най-забележителните колекции с френскоезични книги в София. Захапал неизменната си лула, той посвещавал тогавашните „новобранци“ Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов и Чудомир. Редовни посетители тук били също П. К. Яворов, Андрей Николов, Сава Огнянов, Стоян Бъчваров, карикатуристът Александър Божинов, а в някои случаи и Симеон Радев.
В това бележито заведение Чер-Чемер (бъдещият Елин Пелин) през лятото на 1902 г. написва своите първи фейлетони, поместени в тогавашния сатиричен вестник „Жило“. Смята се също, че неведнъж Яворов е рецитирал стихотворението си „Арменци“ пред съдържателя Минасиян.
В дневника си с дата 2 юли 1919 г. проф. Иван Шишманов пък е отбелязал:„Излязохме да си направим „Карловото“. Тъй наричали едно време сопотенци ,.гуляите“ до най-близкия „културен център“, Карлово. „Нашето Карлово беше обикновено магазинът срещу Славянска беседа, гдето Вазов пиеше една мастика, а аз един вермут, или „Арменското кафененце“ срещу банята“.
Тихите интектуални разговори в кафенето от време на време били прекъсвани от виковете на собственика Минасиян: „Пииш, платиш! Чуеш, молим, мене. Тука не върбата сенките. Сидиш масата – пииш кавети… Не пийш – бегай масата!”. Несвикналите с крясъците му младоци уплашено изхвърчавали от кафенето, но старите клиенти знаели, че заплахите на арменеца били само закани, които никога на практика не се изпълнявали.
Меценат на бедната, но талантлива клиентела на Арменското кафене бил Крум Чапрашиков – от известната дупнишка тютюнева фамилия. Влизането му в кафенето предизвиквало истинско оживление. Всички зорко следяли къде ще седне той и скоро до един заобикаляли благодетеля си, а Чапрашиков махвал с ръка на Чаушаи му поръчвал по кафе на всеки. Чауша не можел да сдържи възторга си от щедростта на Чапрашиков и занареждал на българо-арменски: „Ехе-хе-хе-ееее… Ичапрашик ефенди! Това много, бе! Те на това викат агалък!”.
Непризнатите таланти не се отказвали и от политиката. Точно тук, на мраморните плочи на масите на Арменското кафене, бил доусъвършенстван планът за освиркването на княз Фердинанд, когато се откривал Народния театър на 3 януари 1907 г. За награда някои от непризнатите таланти после дълго ходят с пукнати от стражарите глави. Постепенно един по един начинаещите литератори ставали прочути и разреждали посещенията си в Арменското кафене. То обаче остава неизличимо в спомена за някогашна София.
Прочетете и спомените на Чудомир за Арменското кафене тук.
Т.нар „Арменско кафене“ било едно от най-колоритните заведения в София от началото на XX век. Намирало се на площад Бански, на мястото на сегашната сграда на ЦУМ (от страната на Банята), залепено до стената на далеч по-луксозното кафене „Македония“ на ъгъла с бул. „Мария Луиза“.
Истинското име на заведението било „Самсун“, а негов съдържател бил арменецът Хочас Минасиян – бежанец от Турция. Негов помощник бил сестреникът му Мисак Калостриян, когото всички наричали Чауша. Продълговато като безистен и винаги тънещо в тютюнев дим, кафенето било с едва пет-шест маси с мраморни плочки, а в дъното имало т.нар. „тефтер оджак“, на който с тебешир собственикът нанасял консумираните на вересия кафета. На висок рафт били разхвърляни табли и карти за игра, които клиентите ползвали срещу заплащане.
Ето какво пише един от съвременните посетители на това заведение Ст. Чилингиров: „Черната ламарина над оджака служеше на Хогаса за кафеджийски тефтер. По нея той отбелязваше с тебешир борчовете на бележитите клиенти. На необикновения тефтер например е записано: „Бабич даваш 3 к. додата ино“. Това означава „Артистът Рибаров („бабич“ – едър, силен човек) дължи три кафета и една сода“. Или: „Кавалер грош ту, та 30 каф. пла.“, което означава: „Георги Попов Кавалеров дължи 30 стотинки от игра на табла, а питото от него кафе някой му го е платил“.
На едната стена на кафенето стопанинът бил поставил снимката си между вехти фотографии на арменски и български революционни дейци. Всяка година на задушница над портретите горели свещи за „бог да прости“ загиналите. В тоя ден се пиели по три безплатни кафета и се пеели възрожденски песни, съвсем като в хъшовските кръчми от времето на Странджата.
Арменското кафене било посещавано не само от хора на словото, но и от художници, композитори и артисти и т.н. Централна фигура сред тях бил популярният за времето си писател Иван Андрейчин, голям библиофил и притежател на една от най-забележителните колекции с френскоезични книги в София. Захапал неизменната си лула, той посвещавал тогавашните „новобранци“ Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов и Чудомир. Редовни посетители тук били също П. К. Яворов, Андрей Николов, Сава Огнянов, Стоян Бъчваров, карикатуристът Александър Божинов, а в някои случаи и Симеон Радев.
В това бележито заведение Чер-Чемер (бъдещият Елин Пелин) през лятото на 1902 г. написва своите първи фейлетони, поместени в тогавашния сатиричен вестник „Жило“. Смята се също, че неведнъж Яворов е рецитирал стихотворението си „Арменци“ пред съдържателя Минасиян.
В дневника си с дата 2 юли 1919 г. проф. Иван Шишманов пък е отбелязал:„Излязохме да си направим „Карловото“. Тъй наричали едно време сопотенци ,.гуляите“ до най-близкия „културен център“, Карлово. „Нашето Карлово беше обикновено магазинът срещу Славянска беседа, гдето Вазов пиеше една мастика, а аз един вермут, или „Арменското кафененце“ срещу банята“.
Тихите интектуални разговори в кафенето от време на време били прекъсвани от виковете на собственика Минасиян: „Пииш, платиш! Чуеш, молим, мене. Тука не върбата сенките. Сидиш масата – пииш кавети… Не пийш – бегай масата!”. Несвикналите с крясъците му младоци уплашено изхвърчавали от кафенето, но старите клиенти знаели, че заплахите на арменеца били само закани, които никога на практика не се изпълнявали.
Меценат на бедната, но талантлива клиентела на Арменското кафене бил Крум Чапрашиков – от известната дупнишка тютюнева фамилия. Влизането му в кафенето предизвиквало истинско оживление. Всички зорко следяли къде ще седне той и скоро до един заобикаляли благодетеля си, а Чапрашиков махвал с ръка на Чаушаи му поръчвал по кафе на всеки. Чауша не можел да сдържи възторга си от щедростта на Чапрашиков и занареждал на българо-арменски: „Ехе-хе-хе-ееее… Ичапрашик ефенди! Това много, бе! Те на това викат агалък!”.
Непризнатите таланти не се отказвали и от политиката. Точно тук, на мраморните плочи на масите на Арменското кафене, бил доусъвършенстван планът за освиркването на княз Фердинанд, когато се откривал Народния театър на 3 януари 1907 г. За награда някои от непризнатите таланти после дълго ходят с пукнати от стражарите глави. Постепенно един по един начинаещите литератори ставали прочути и разреждали посещенията си в Арменското кафене. То обаче остава неизличимо в спомена за някогашна София.
Прочетете и спомените на Чудомир за Арменското кафене тук.