Иван Вазов почива от масивен инфакт на 22 септември 1921 г., в 12:30 по време на обяда си.
(Подробен разказ за обстоятелствата около смъртта му, можете да прочетете тук, а за самото му погребение – тук.)
Отдаден ценител на природните красоти, Вазов пожелал върху неговия гроб да бъде поставен камък от морените на Витоша. Скалата била пренесена през септември 1926 г. – за петата годишнина от смъртта му. В изпълнение на неговото изрично желание грамадата била донесена от местността Златните мостове, където Вазов обичал да седи, търсейки вдъхновение и общение с природата. Пренасянето на 10-тонната скала, висока 2,5 метра и широка 1,5 метра, се оказало сложна задача. Превозването й станало с кола, теглена от три двойки биволи. Според тогавашната преса за целта бил направен специален път с дължина от 4 километра, като превозът до центъра на София отнел цели 18 дни. Камъкът бил поставен върху циментов фундамент, покрит със земя, а върху него били издълбани единствено християнски кръст, името на поета и годините на рождението и смъртта му.
Ето и личното свидетелство на потомствения каменар майстор Стоян Петров от с. Владая за събитието, което някога е събрало „мало и голeмо по пътя на камико на Вазов“: Ha лето 1926-то бех у Пловдив. От Пловдив дойдеха, та ме викаха и се явих пред Народното събрание. Те ме пред Борис Вазов: „Ние, рече, додехме пет пъти у Владая, с господина Иван Лазаров, ама не се фатат да ни пренесат камик! Рекоха, че ти си от такова коляно, знаеш как, – нема да ти се опре. И ме пита – можем ли да пренесем от камико владайски насред София, или не можем?“ Колебание у мене — никакво! „Ако ми фане око, че ви дам офертата!“ Намерихме камико. Фана ми око и си направих план. Камико насполовин у землята, ама го вида, че е добър – само тоя камик, викам, добър е. Господин Лазаров го е избрал добре – нема каба…
Поръчахме нарочна кола у Арсенала. Военнио арсенал у София. Дадох им чертежче – чертежо мой! Толко и толко да са шините, толко и толко да са високи колелетата. Спазарихме биволите
Три чифта, шест бивола. Единият чифт чак от Мездра! Чукам ги с юмрук по задниците – яки! За такава работа требе задница — да мъкне! Еле, събира се селото — че се види камико на дедо Вазов! Дедо ми Петре беше жив, на деветдесет и четири годин. Идва на два пъти от селото да ми дава съвети. Баща ми — на петдесет и шест! Он помага. От село и и други помагаха, но си назначих за пръв помощник Гиго Видев Николов и един-двама сродници негови. Хрисана, мойта жена, тя прави обедо на майсторите.
Камико е от нашето место на „Шипето“. А, сега да видим дали че се опре. Доизровихме го. Натоварихме го. Направихме десетина крачки – подкараме колата. Още десетина – пак подкараме. Ама не е и леко. Колко път направиме, толко пороя зад нас и пред нас, го отнесе. Дъжд. Изпонамокри ни капите. Затова – малко по малко. И караме бавно, да не падне камико да претрепе биволите. Некой подвикне „Много бавно бързате“.
– Търпение требе, возим паметнико на Bазов!
Пренасянето на Базовото надгробие се превръща в истинско събитие за града. Софиянци го посрещат в началото на Княжевското шосе и го изпровождат до Св. София. Бавно, за да не се подплашат биволите, процесията минава през центъра, като още отдалече са спирани превозните средства по улиците. За онова време пренасянето на витошка морена с подобни размери е подвиг. Договорът с майстор Стоян е запазен от д-р Анна Вазова. В него се предвижда доставянето на камъка в неговия „естествен вид“ – без откъртвания, както предвиждал и авторът на идеята – скулпторът Иван Лазаров. Именно в този си вид камъкът стои непокътнат и до днес.
Мозъкът и сърцето на Вазов обаче не са погребани заедно с тялото му, а са балсамирани по изричното настояване на министъра на просвещението Ст. Омарчевски и все още се пазят в къщата-музей на народния поет.
Иван Вазов почива от масивен инфакт на 22 септември 1921 г., в 12:30 по време на обяда си.
(Подробен разказ за обстоятелствата около смъртта му, можете да прочетете тук, а за самото му погребение – тук.)
Отдаден ценител на природните красоти, Вазов пожелал върху неговия гроб да бъде поставен камък от морените на Витоша. Скалата била пренесена през септември 1926 г. – за петата годишнина от смъртта му. В изпълнение на неговото изрично желание грамадата била донесена от местността Златните мостове, където Вазов обичал да седи, търсейки вдъхновение и общение с природата. Пренасянето на 10-тонната скала, висока 2,5 метра и широка 1,5 метра, се оказало сложна задача. Превозването й станало с кола, теглена от три двойки биволи. Според тогавашната преса за целта бил направен специален път с дължина от 4 километра, като превозът до центъра на София отнел цели 18 дни. Камъкът бил поставен върху циментов фундамент, покрит със земя, а върху него били издълбани единствено християнски кръст, името на поета и годините на рождението и смъртта му.
Ето и личното свидетелство на потомствения каменар майстор Стоян Петров от с. Владая за събитието, което някога е събрало „мало и голeмо по пътя на камико на Вазов“: Ha лето 1926-то бех у Пловдив. От Пловдив дойдеха, та ме викаха и се явих пред Народното събрание. Те ме пред Борис Вазов: „Ние, рече, додехме пет пъти у Владая, с господина Иван Лазаров, ама не се фатат да ни пренесат камик! Рекоха, че ти си от такова коляно, знаеш как, – нема да ти се опре. И ме пита – можем ли да пренесем от камико владайски насред София, или не можем?“ Колебание у мене — никакво! „Ако ми фане око, че ви дам офертата!“ Намерихме камико. Фана ми око и си направих план. Камико насполовин у землята, ама го вида, че е добър – само тоя камик, викам, добър е. Господин Лазаров го е избрал добре – нема каба…
Поръчахме нарочна кола у Арсенала. Военнио арсенал у София. Дадох им чертежче – чертежо мой! Толко и толко да са шините, толко и толко да са високи колелетата. Спазарихме биволите
Три чифта, шест бивола. Единият чифт чак от Мездра! Чукам ги с юмрук по задниците – яки! За такава работа требе задница — да мъкне! Еле, събира се селото — че се види камико на дедо Вазов! Дедо ми Петре беше жив, на деветдесет и четири годин. Идва на два пъти от селото да ми дава съвети. Баща ми — на петдесет и шест! Он помага. От село и и други помагаха, но си назначих за пръв помощник Гиго Видев Николов и един-двама сродници негови. Хрисана, мойта жена, тя прави обедо на майсторите.
Камико е от нашето место на „Шипето“. А, сега да видим дали че се опре. Доизровихме го. Натоварихме го. Направихме десетина крачки – подкараме колата. Още десетина – пак подкараме. Ама не е и леко. Колко път направиме, толко пороя зад нас и пред нас, го отнесе. Дъжд. Изпонамокри ни капите. Затова – малко по малко. И караме бавно, да не падне камико да претрепе биволите. Некой подвикне „Много бавно бързате“.
– Търпение требе, возим паметнико на Bазов!
Пренасянето на Базовото надгробие се превръща в истинско събитие за града. Софиянци го посрещат в началото на Княжевското шосе и го изпровождат до Св. София. Бавно, за да не се подплашат биволите, процесията минава през центъра, като още отдалече са спирани превозните средства по улиците. За онова време пренасянето на витошка морена с подобни размери е подвиг. Договорът с майстор Стоян е запазен от д-р Анна Вазова. В него се предвижда доставянето на камъка в неговия „естествен вид“ – без откъртвания, както предвиждал и авторът на идеята – скулпторът Иван Лазаров. Именно в този си вид камъкът стои непокътнат и до днес.
Мозъкът и сърцето на Вазов обаче не са погребани заедно с тялото му, а са балсамирани по изричното настояване на министъра на просвещението Ст. Омарчевски и все още се пазят в къщата-музей на народния поет.