Йордан Радичков (1929 – 2004) е български писател, роден в несъществуващото днес село Калиманица, област Монтана. Оставя след себе си богато литературно наследство, което включва множество сборници с разкази, новели, пътеписи, романи, детски книги, пиеси и филмови сценарии, сред тях любимата на поколения деца „Ние, врабчетата“ (1968), сборниците „Свирепо настроение“ (1965) и „Барутен буквар“ („1969), пиесите „Суматоха“ (1967), „Януари“ (1974) и „Лазарица“ (1979), както и сценариите за филмите „Привързаният балон„(1967) и „Последно лято“ (1973). Творчеството на Йордан Радичков е преведено на над 40 езика като филмите и пиесите му са обиколили света.
Йордан Радичков учи в прогимназията на село Гаганица и завършва гимназия в Берковица. Прекарва късо време в семинарията, но след бомбандировките в София се връща в родното си село. Радичков е с непостоянно здраве, което го задържа повече време у дома. Тогава се появяват и първите му опити в писането, които изпраща до различни вестници.
Така през 1951 г. той започва работа като кореспондент във в. „Народна младеж“, а след това става редактор във в. „Септемврийче“ и в. „Вечерни новини“. През 1959 г. се появява и първата му самостоятелна книга – „Сърцето бие за хората“. След шест години ще се появи и емблематичният му сборник с разкази „Свирепо настроение“, който обърква литературната критика, а същевременно известява съзряването на Радичков като автор.
След написването на разказ „Горещо пладне“, историята е екранизирана от режисьора Зако Хеския. Лентата привлича вниманието на световното кино и през 1966 филмът участва на фестивала в Кан. На другата година ще се появи и един от най-важните текстове в библиографията на Радичков – пътеписът му до суровите земи на Сибир „Неосветените дворове“. Книгата е една от първите български творби, публикувани в престижното френско издателство Gallimard.
През 1967 година ще се появи и сценарият на „Привързаният балон“ , който ще оживее на големия екран под режисурата на Бинка Желязкова. Правата на филма са купени от разпространители за Америка, но Българската държава анулира продажбата макар и филмът официално да не е забранен.
През 1968 година от печат излиза и най-добре познатата детска книга на Радичков „Ние, врабчетата“, която продължава да е може би най-известната творба на автора и до днес.Книгата е с авторови илюстрации и е преведена на множество езици.
Творческият път на Радичков продължава да лъкатуши между разкази, новели и сценарии, докато авторът не стига до театралнта сцена с пиесата си „Суматоха“. Любовта му към театъра дава плод и изпод перото му се появяват още текстове за сцена сред които „Януари“, „Опит за летене“,и „Лазарица“. Пиесите са поставяни на сцена от имена като Юлия Огнянова, Крикор Азарян, Иван Добчев и много други.
След появята на „Неосветените дворове“, книгата е преведа на шведски и бързо е забелязана от шведския литературен елит. Радичков гостува множество пъти в Швеция, където той е удостоен с Кралският шведски орден „Полярна звезда“ – офицер първи ранг – най-високото шведско отличие, което рядко е давано на чужденци.
Получава още множество отличия от Европа и страната, както и се превръща в първия писател – носител на театралната награда „Аскеер“ за цялостно творчество. През 2002 година произнася приветствено слово към папа Йоан Павел II при посещението му в България.
След като започва работа в София, Йордан Радичков сменя много апартаменти по различни причини. Едно от най-важните места за творчеството на Радичков – периода от края на 60-те години, той прекарва на бул. „Васил Левски“, тогавашен „Волгоград“ в близост до Математическата гимназия.
Йордан Радичков (1929 – 2004) е български писател, роден в несъществуващото днес село Калиманица, област Монтана. Оставя след себе си богато литературно наследство, което включва множество сборници с разкази, новели, пътеписи, романи, детски книги, пиеси и филмови сценарии, сред тях любимата на поколения деца „Ние, врабчетата“ (1968), сборниците „Свирепо настроение“ (1965) и „Барутен буквар“ („1969), пиесите „Суматоха“ (1967), „Януари“ (1974) и „Лазарица“ (1979), както и сценариите за филмите „Привързаният балон„(1967) и „Последно лято“ (1973). Творчеството на Йордан Радичков е преведено на над 40 езика като филмите и пиесите му са обиколили света.
Йордан Радичков учи в прогимназията на село Гаганица и завършва гимназия в Берковица. Прекарва късо време в семинарията, но след бомбандировките в София се връща в родното си село. Радичков е с непостоянно здраве, което го задържа повече време у дома. Тогава се появяват и първите му опити в писането, които изпраща до различни вестници.
Така през 1951 г. той започва работа като кореспондент във в. „Народна младеж“, а след това става редактор във в. „Септемврийче“ и в. „Вечерни новини“. През 1959 г. се появява и първата му самостоятелна книга – „Сърцето бие за хората“. След шест години ще се появи и емблематичният му сборник с разкази „Свирепо настроение“, който обърква литературната критика, а същевременно известява съзряването на Радичков като автор.
След написването на разказ „Горещо пладне“, историята е екранизирана от режисьора Зако Хеския. Лентата привлича вниманието на световното кино и през 1966 филмът участва на фестивала в Кан. На другата година ще се появи и един от най-важните текстове в библиографията на Радичков – пътеписът му до суровите земи на Сибир „Неосветените дворове“. Книгата е една от първите български творби, публикувани в престижното френско издателство Gallimard.
През 1967 година ще се появи и сценарият на „Привързаният балон“ , който ще оживее на големия екран под режисурата на Бинка Желязкова. Правата на филма са купени от разпространители за Америка, но Българската държава анулира продажбата макар и филмът официално да не е забранен.
През 1968 година от печат излиза и най-добре познатата детска книга на Радичков „Ние, врабчетата“, която продължава да е може би най-известната творба на автора и до днес.Книгата е с авторови илюстрации и е преведена на множество езици.
Творческият път на Радичков продължава да лъкатуши между разкази, новели и сценарии, докато авторът не стига до театралнта сцена с пиесата си „Суматоха“. Любовта му към театъра дава плод и изпод перото му се появяват още текстове за сцена сред които „Януари“, „Опит за летене“,и „Лазарица“. Пиесите са поставяни на сцена от имена като Юлия Огнянова, Крикор Азарян, Иван Добчев и много други.
След появята на „Неосветените дворове“, книгата е преведа на шведски и бързо е забелязана от шведския литературен елит. Радичков гостува множество пъти в Швеция, където той е удостоен с Кралският шведски орден „Полярна звезда“ – офицер първи ранг – най-високото шведско отличие, което рядко е давано на чужденци.
Получава още множество отличия от Европа и страната, както и се превръща в първия писател – носител на театралната награда „Аскеер“ за цялостно творчество. През 2002 година произнася приветствено слово към папа Йоан Павел II при посещението му в България.
След като започва работа в София, Йордан Радичков сменя много апартаменти по различни причини. Едно от най-важните места за творчеството на Радичков – периода от края на 60-те години, той прекарва на бул. „Васил Левски“, тогавашен „Волгоград“ в близост до Математическата гимназия.